сряда, 24 юни 2009 г.

капризните коне

Покрай пропастта дълбока, по ръба на стръмнината
своите коне с нагайка аз подканящо налагам!...
Задушавам се и пия вятър, гълтайки мъглата...
И дочувам, и дочувам с гибелен възторг:
пропадам!
Успокойте се, коне! Защо се вслушвате
на камшиците в гъвкавостта.
Придирчиви сте, коне, като вихрушки сте..
Ще ме стигне смъртта, недопял песента...
Ще допея куплета,
ще ви напоя -
нека само за миг на ръба
постоя...
Мен като перце от длани ще ме духне урагана
и шейната ще ме носи в снеговете
смъртнобледен.
Галопирайте по-бавно - вижте, целите сте в пяна,
удължете малко пътя към приюта ми последен.
Успокойте се коне! Защо се вслушвате
на камшиците в яростта.
Придирчиви сте коне, като вихрушки сте...
Ще ме стигне смъртта, недопял песента.
Ще допея куплета,
ще ви напоя...
нека само за миг на ръба
постоя...
Стигнахме: за среща с бога няма как да закъснееш.
И какво са се разпели злобно ангелите бели?!
Или е звънче, което от сълзите се люлее,
или е гласът ми, хукнал след конете полудели?!
Успокойте се за миг! Защо не слушате -
не летете тъй бързо, коне!
Придирчиви сте, коне, като вихрушки сте...
Щом тъй кратко живях - да допея поне!
Ще допея куплета,
ще ви напоя -
нека само за миг на ръба
постоя...

песня микрофона

Я оглох от ударов ладоней,
я ослеп от улыбок певиц,
сколько лет я страдал от симфоний,
потакал подражателям птиц!

Сквозь меня многократно просеясь,
чистый звук в ваши души летел.
Стоп! Вот тот, на кого я надеюсь,
для кого я все муки стерпел.

Сколько раз в меня шептали про луну,
кто-то весело орал про тишину,
на пиле один играл - шею спиливал,
а я усиливал, усиливал, усиливал!...

Он поет задыхаясь, с натугой,
он устал, как солдат на плацу.
Я тянусь своей шеей упругой
к золотому от пота лицу.

Только вдруг... Человече, опомнись!
Что поешь? Отдохни, ты устал!
Это патока, сладкая помесь!
Зал! Скажи, чтобы он перестал!

Сколько раз в меня шептали про луну,
кто-то весело орал про тишину,
на пиле один играл - шею спиливал,
а я усиливал, усиливал, усиливал!...

В чем угодно меня обвините,
только против себя не пойдешь.
По профессии я - усилитель.
Я страдал, но усиливал ложь.

Застонал я - динамики взвыли,
он сдавил мое горло рукой.
Отвернули меня, умертвили,
заменили меня на другой.

Тот, другой,- он все стерпит и примет.
Он навинчен на шею мою.
Часто нас заменяют другими,
чтобы мы не мешали вранью.

Мы в чехле очень тесно лежали:
я, штатив и другой микрофон,
и они мне, смеясь, рассказали,
как он рад был, что я заменен.

я не люблю

Я не люблю фатального исхода,
От жизни никогда не устаю.
Я не люблю любое время года,
Когда веселых песен не пою.

Я не люблю холодного цинизма,
В восторженность не верю, и еще -
Когда чужой мои читает письма,
Заглядывая мне через плечо.

Я не люблю, когда наполовину
Или когда прервали разговор.
Я не люблю, когда стреляют в спину,
Я также против выстрелов в упор.

Я ненавижу сплетни в виде версий,
Червей сомненья, почестей иглу,
Или - когда все время против шерсти,
Или - когда железом по стеклу.

Я не люблю уверенности сытой,
Уж лучше пусть откажут тормоза!
Досадно мне, что слово "честь" забыто,
И что в чести наветы за глаза.

Когда я вижу сломанные крылья -
Нет жалости во мне и неспроста.
Я не люблю насилье и бессилье,
Вот только жаль распятого Христа.

Я не люблю себя, когда я трушу,
Обидно мне, когда невинных бьют,
Я не люблю, когда мне лезут в душу,
Тем более, когда в нее плюют.

Я не люблю манежи и арены,
На них мильон меняют по рублю,
Пусть впереди большие перемены,
Я это никогда не полюблю.

люблю тебя сейчас

люблю тебя сейчас не тайно - на показ.
не после и не до в лучах твоих сгораю.
навзрыд или смеясь, но я люблю сейчас,
а в прошлом - не хочу, а в будущем - не знаю.

в прошeдшем я любил печальнее могил.
все нежное во мне бескрылит и стреножит,
хотя поет поетов говорил:
"я вас любил, любов еще быть может..."

так говорят о брошенном, отцветшем -
и в егом жалость есть и снисходительность,
как к свергнутому с трона королю
есть в етом сожаленье об ушедшем
стремленье, где утеряна стремительность,
и как бы недоверье к "Я люблю".

люблю тебя теперь без обещаний: верь!
мой век стоит сейчас - я вен не перережу!
во время - в продолжении теперь
я прошлом не дышу и грежу.

Приду и вброд и вплавь к тебе - хоть обезглавь!
с цепями на ногах и с гирями по пуду.
ты только по ошибке не заставь,
чтоб после "я люблю" добавил я "и буду".

есть в етом "буду" горечь, как ни странно,
подделанная подпись, червоточина.
и лаз для отступления в запас,
бесцветный яд на самом дне стакана,
и словно настоящему пощечина,
сомнение в том, что я люблю сейчас.


смотрю французкий сон с обилием времен,
где в будушем - не так как в прошлом - по другому.
к позорному столбу я пригвожден,
к барьеру вызван я языковому.

ах, разность в языках! не положенье - крах!
но выход мы вдвоем поищем и обрящем.
люблю тебя и в сложных временах -
и в будущем и в прошлом настоящем!

Посещение музы

Итак, я счас взорвусь, как триста тонн тротила —
Во мне заряд нетворческого зла:
Меня сегодня Муза посетила —
Посетила, так немного посидела и ушла!

У ней имелись веские причины.
Я не имею права на нытьё,—
Представьте: Муза... ночью... у мужчины!
Бог весть, что люди скажут про неё.

И все же мне досадно, одиноко,
Ведь эта Муза — люди подтвердят! —
Засиживалась сутками у Блока,
У Бальмонта жила не выходя.

Я бросился к столу, весь нетерпенье,
Но — Господи, помилуй и спаси! —
Она ушла. Исчезло вдохновенье
И три рубля — наверно, на такси.

Я в бешенстве мечусь, как зверь, по дому.
Но Бог с ней, с Музой, я её простил.
Она ушла к кому-нибудь другому —
Я, видно, её плохо угостил.

Огромный торт, утыканный свечами,
Засох от горя, да и я иссяк,
С соседями я допил, сволоча... и с друзьями
Для Музы предназначенный коньяк.

...Ушли года, как люди в чёрном списке,—
Всё в прошлом, я зеваю от тоски.
Она ушла безмолвно, по-английски,
Но от неё остались две строки.

Вот две строки — я гений, прочь сомненья,
Даёшь восторги, лавры и цветы!
Вот две строки: "Я помню это чудное мгновенье,
Когда передо мной явилась ты!"

бяло безмълвие

Векове и епохи наред този свят
се стреми по-далеч от студа, към уют.
Но защо тези птици на север летят,
щом открай време птиците тръгват на юг?

Те не търсят известност, величие.
Под крилете им свършва ледът
и откритото щастие птиче е
за награда след дългия път.

Но защо не ни хващаше сън? И какво
ни подгони по тази висока вълна?
Не сме виждали северното зарево -
то е толкова рядко, че няма цена!

Гладни чайки блестят като мълнии.
Наште шепи са празни. Но тук
за награда след всяко безмълвие
непременно ще има звук!

Как отдавна сънувахме в бяло, снегът
е затрупал в очите ни всеки нюанс-
Ослепяхме отдавна, но идва мигът
да прогледне тук всеки от нас.

Тука няма да има мълчание.
Слабостта ще ни пусне от плен.
Срещу нощите на отчаяние -
за награда - полярен ден...

Север. Воля. Надежда. Безкраят зове.
Сняг без кал, като дълъг живот без лъжи.
Няма гарван очите ни тук да кълве -
не се въдят насам тези твари божи?

Неповярвалите в прорицатели
и поели по пътя нелек -
тук, в награда за самотата си,
непременно ще срещнат човек.

лирична

Еловите клони тук трепкат без вест,
тук птиците пискат тревожно.
Живееш в един омагьосан див лес,
а бягството е невъзможно.

Нека съхне черьомуха като пране,
като дъжд нека люляк да гасне.
Все едно, ще живееш със мен насаме
във дворец, в който свирят прекрасно.
Светът ти, орисан от много лета,
със моя не ще се кръстоса.
И мислиш, че няма по-хубав в света
от този твой лес омагьосан.

Нека сутрин листата да нямат роса
и луната да спори с небето.
Все едно, от гората ще те отнеса
в светът замък с балкон към морето.

Кога ще се случи? В кой ден и в кой час
Ще дойдеш при мен предпазливо?
Кога ще те взема в ръцете си аз
и ще те укрия ревниво?

Аз ще стана крадец - само ти пожелай.
Колко сили на вятъра пратих!
Щом дворци и чертози заети са -рай
ще ни бъде колиба в гората.

Песен за земята

Кой твърди всико тук изгоря,
не засявайте вече полята...
кой твърди, че Земята умря?
Не, стаена е само Земята...
Колко майчинство в тези недра -
все едно да изчерпиш морето.
Кой повярва, че тя изгоря?
Не, от мъка е черно полето.
От траншеите - разрез в плътта,
от снарядите - рани огромни.
и Земята, попила кръвта,
много мъки неземмни запомни.
Тя търпи, ще надмогне смъртта -
не отписвайте още Земята.
Кой твърди, че без песни е тя,
че навеки ще спи в тъмнината?!
Ще жужи тя, тъй както жужа,
всяка рана е неин отдушник,
та нали тя е нашта душа -
как да стъпчеш душата с ботуши.
Кой твърди че Земята умря?
Не, стаена е само Земята...

Балада за любовта

Щом бившите си граници Потопа
с водите си отново очерта -
измъкна се на суша от потока
и тихо се разтвори Любовта
във въздуха - далече преди срока,
а срокът беше хиляди лета...
Чудаците край нас са и до днес -
с гърдите си поемат тази смес,
не чакайки ни укор, ни награда,
и мислейки, че дишат ей така,
по пулса на отстрещната ръка
разбират в миг, че пулсът им съвпада.

Само - като кораб по вода -
чувството не спира своя ход,
докато приемем любовта
като въздух и като живот!

Скиталчества ще има до насита
в прекраснтаа Страна на Любовта
и рицарите си за да изпита -
все повече от тях ще иска тя:
да ги лиши с разлъки ще опита
от отдих през деня и през нощта...
Ще върнеш ли безумците от път? -
те вече са готови да платят
с живота си дори - а не с въздишки, -
за да запазят, за да съхранят
вълшебната, невидимата плът
на звънналите помежду им нишки.

Вятър ги опиянява - те
падат, но възкръсват от пръстта.
Щом не си се влюбвал въобще -
дишал ли си, бил ли си в света?!

Но многото задавени, пресити
от любовта - не чуват ничий зов...(
На тях им водят сметките мълвите
и струващият скъпо пустослов...
Да сложим свещ до хората, убити
от най-невероятната любов...
В един глас нека звъннат той и тя,
душите им да бродят сред цветя,
в дихание едно да бъдат слени,
с въздишка да се срещат на уста
по мостчета паянтови в ноща,
по тесните кръстовища вселенски.

аз на тях полята бих постлал -
и насън да пеят, и на глас!...
Дишам - значи с обич съм живял!
Щом обичам - значи жив съм аз!

вторник, 23 юни 2009 г.

Хайнрих фон Клайст

Когато обичаш не правиш разлика между ухапване и целувка.