вторник, 15 септември 2009 г.

за милосърдието

Просто милосърдие. В чист вид рядко се среща. Мисля си за Христовата формула - "Имаш ли две ризи - дай едната на ближния си". На пръв поглед - какво толкова. Звучи елементарно. Но колко от нас са готови да се лишат от нещо за да го получи някой, който се нуждае от него по същия начин, който и ние?
Често бъркаме благотворителност с милосърдие... Когато стандартът на живот е по-висок дори се смята за престижно участието в разни благотворителни акции...С привкус на пиар. остава съмнението, че това все пак е средство за намаляването на данъците, за получаване на местенце в светските хроники, за плащане на индулгенция за приспиване на гузна съвест или поне популистко поведение - нещо като две в едно - да се уплътни времето на суетните....
Кое е истинското милосърдие?
Няма точни определения за него, няма мерни единици, няма критерии - то е заложено във всеки човек. Всеки може да прояви милосърдие. Няма човек, който поне веднъж в живота си да не е усетил обаянието на прилива му. Както и стаил дъх да не се е просълзявал от благодарност за безкористната добрина, когато някой, без да се замисля дали губи или печели е поискал да облекчи нечие страдание и да достави малко радост.
Какво му трябва на човека за да прояви милосърдие? Милост и сърце. И много и малко. Много, защото трябва да прозре за страданието на другия и без да го съди за грешки и слабости да му подаде ръка.
Оказва се не толкова лесно - да предложиш опора на някого, и да го направиш с желание - породено от дълбините на душата - продиктувано единствено от смирението ти пред Бога и от човеколюбие - защото хората са несъвършени и е трудно да ги обичаш такива каквито са. Още по непосилно е да помагаш, когато ти самият се нуждаеш от това.
Не може без духовна сила и нравствена чистота. Не може без смирение - онази, чиста енергия,която все по-рядко се среща.
Трудно е за човека да приеме другите - такива каквито са. Деформирано е мисленето - все се търсят причини и виновни. Търси се противопоставяне на обстоятелствата!
Разбираме ли наистина малката разлика - оня съществен нюанс между противопоставяне и противостоене? Христос ни учи - "Ударят ли те по едната страна, подложи и другата!" Това страх ли е? Страх от борбата ли е? Да не бъде!
Не, не можем да Го възприемем така. Той не се противопоставя, но Той противостои. Той не съди и не наказва, защото е Син Божи но и Син Человечески. Христос ни казва - "Аз съм един от вас."
И на кръста ни показва на дело, че може да се противостои, че може смирено да се приемат фактите, че може в труден момент да се помогне на тези, които грешат...И в най-ужасните мъки, Христос ни учи, че за да сториш добро е необходима само една мисъл - че ближният ти е като теб, че трябва да обичаш ближния си - и да не чакаш отплата затова. За Христос да бъде милосърден е толкова лесно! Достатъчно е че обича всеотдайно, че разбира страданието и грешките на другите и че помни, че е един от хората! Христос знае, че е човешко да проявиш слабост, да изпиташ страх, да помислиш първо за себе си, но също така е човешко! - да се преодолееш и да обичаш ближния си като себе си! Силата и волята да проумеем това и да изберем пътя си, е вложена у нас още с първия дъх, който сме поели, идвайки на този свят. Силата на душата да бъде божие дихание.

коментарът на Ньоген: по притчата Храна за Енту

Чиншуан никога не наричал себе си Учител, но монасите се събирали да го слушат и той започнал да си мисли, че може да учи другите.
Когато чул за бившия си приятел Енту, че живее тихо в отдалечена част от страната, той отишъл да го посети и да види дали няма нужда от нещо.
По онова време в Китай първородният син получавал голяма част от наследството докато всеки следващ получавал все по-малка и по-малка част. Следователно четвъртият син не би могъл да има много дори да е дал храна и подслон на Енту.
Монахът, естествено е трябвало да бъде признателен, ако не е живял както се полага на дзен-монах.
Енту скромно споменал дълга си, но неговото тяло било Дхармакая, и той живеел с всички Буди и Бодхисатви.
Чиншуан не е могъл да види това и започнал да говори за суеверията. Той казал, че монах, който е получил подаяние без Просвещение, ще работи като вол през следващият си живот, за да плати за всичко през този живот.
Енту му показал реалният живот, който никога не е бил роден и никога не ще умре, но пръстите и челото нямат нищо общо с първичната безгранична безформена форма, той просто го показал с помощта на Дхармакая. Горкият Чишуан не могъл да разбере и се привързал към илюстрирането на легендата за превъплъщението, макар че е абсолютно чужда на учението на Буда.
Благодарение на съжалението и объркаността си, по-късно той се озовал в безизходно положение. Когато обаче той се върнал при Енту с чисто сърце и празен разум - ръце, той бил в състояние да получи Дхарма.
Какво е било това и как може да се постигне може да се научи единствено сам, от личния си опит.

Храна за Енту

Когато Чиншуан дошъл при Енту, който живеел в тихо уединено място, той го попитал винаги ли има какво да яде два пъти на ден. Четвъртият син от семейството на Чуан ми помага и аз съм му много задължен", казал Енту. "Ако не изпълняваш достатъчно добре дълга си, ще се преродиш във вол и ще трябва да възстановиш на този човек всичко, което си му задлъжнял през този си живот", - предупредил го Чиншуан. Енту сложил до челото си двата палеца и нищо не отговорил. "Ако имаш предвид рогата, трябваше да раздалечиш палците и да ги сложиш до върха на главата." Преди още Чиншуан да завърши изречението, Енту извикал: "Чиншуан не разбира какво означава това!" "Ако знаеш повече, защо не ми го обясниш? - попитал Чиншуан. Енту се намръщил и казал - И ти си изучавал тридесет години будизъм, но все още се въртиш оттук и оттам. Нямам нищо общо с теб." С тези думи той захлопнал вратата пред носа на Чиншуан. В това време оттам минал четвъртият син от семейство Чуан, който съжабяхме лил Чиншуан и го взел в своята къща, която била наблизо. "Преди тридесет години бяхме близки приятели, - казал Чиншуан, но сега той е постигнал повече и не иска да го сподели с мен". Същата нощ Чиншуан съвсем не могъл да спи и накрая станал и отишъл при Енту. "Братко, бъди така добър да ми проповядваш дхарма. Енту отворил вратата и обяснил учението. На следващата сутрин гостът се върнал в къщи с щастливо постижение.

отново на училище!

Аз съм учител.

Родил съм се в мига, когато от устата на дете е изскочил въпрос.

Аз съм много хора на много места.

Аз съм Сократ, вдъхновяващ младежите на Атина да откриват нови идеи като задават въпроси.

Аз съм Ан Съливан, поставяща тайните на Вселената в протегнатата ръка на Хелън Келър.

Аз съм Езоп и Ханс Кристиан Андерсен, разкриващи истината чрез безбройни истории.

Аз съм Марва Колинс, която се бори за правото на образование на всяко дете.

Аз съм Мари МакКлеод Бътюн, която строи голям колеж за моя народ, където вместо чинове има оранжеви щайги.

Аз съм и Бел Кауфман, борещ се да върви "Нагоре по стълбата, която води надолу".

Имената на онези, които са практикували моята професия, звънят като камбани на славата за човечеството... Букър Т. Уошингтън, Буда, Конфуций, Ралф Уолдо Емерсън, Лио Баскаля, Мойсей и Исус.

Аз съм всички онези, чиито имена и лица отдавна са забравени, но чиито уроци и характери винаги ще бъдат помнени заради постиженията на техните ученици.

Аз съм плакал от радост на сватбите на мои бивши ученици, смял съм се щастлив при раждането на техните деца и съм стоял с глава, наведена от скръб и объркване, край гробове, изкопани твърде скоро, за тела твърде, твърде млади.

В продължение на един ден се е налагало да бъда актьор, приятел, сестра и лекар, треньор, търсач на изгубени вещи, банкер, таксиметров шофьор, психолог, заместник родител, продавач, политик и защитник на вярата.

Независимо от картите, диаграмите, формулите, глаголите, разказите и книгите аз наистина нямаше какво да преподавам, защото онова, което трябваше да научат учениците ми, беше да опознаят себе си, а аз знам, че най-трудно е да разбереш кой си.

Аз съм парадокс. Аз говоря най-силно, когато слушам най-внимателно. Най-големият подарък за мен е благодарността на моите ученици.

Материалното богатство не е моя цел, но аз съм търсач на съкровища на пълен работен ден, който проучва нови възможности, в които учениците му да използват своите таланти, и издирва таланти, които понякога лежат дълбоко заровени сред отломките на нечие саморазрушение.

Аз съм най-големият късметлия сред всички, които работят.

На един лекар му е позволено да изведе живота на бял свят в един вълшебен миг. На мен ми е позволено да се погрижа животът да се ражда отново и отново всеки ден - с нови въпроси, идеи и приятелства.

Един архитект знае, че ако строи грижливо, неговото творение може да просъществува векове. Един учител знае, че ако изгражда с любов и истина, онова, което изгради, ще трае вечно.

Аз съм воин. Всекидневно водя битки срещу надзъртащото насилие, страха, предразсъдъците, невежеството и апатията. Но аз имам велики съюзници: Интелигентността, Любопитството, Родителската подкрепа, Индивидуалността, Творчеството, Вярата, Любовта и Смехът - всички се стичат под моите знамена и с тяхната подкрепа съм непобедим.

А на кого трябва да благодаря за този чудесен живот, който така щастливо ми е отреден, освен на обществото, на родителите. Защото вие сте ми оказали голямата чест да ми се доверите с великия си принос към вечността - вашите деца.

И така, аз имам минало, което е богато на спомени. Имам настояще, което е истинско предизвикателство, пълно с приключения, защото ми е позволено да прекарвам дните си с бъдещето.

Аз съм учител... и всеки ден благодаря на Бога за това.



Джон У. Шлатър