сряда, 31 март 2010 г.

безразличието е фатално

Прочетох за седемнадесетгодишното момиче, което е родило в дома си и е погубило детето. От друг град, далеч от близките си. Без подкрепа. Приятелката й е била свидетел на страданието й - но и тя е на същите години. И в същата безпомощност и беззащитност.
Мисля си, че тези деца са отишли да учат там водени от голяма дарба. Иначе не биха напуснали своя град, своите родители и роднини. Отишли са с някаква надежда, с някаква вяра в бъдещето, във възможната си реализация. Били са доволни и на малкото, и щастливи че им обръщат някакво внимание. Това момиче не е носило зло, и не е трябвало да понесе такова наказание. Било е скромно и почтено, дете.Но какво се е случило та е започнало да живее в пустиня, сред хората? Нямало ли е възрастни с които да сподели проблемите си, личния си живот, да получи подкрепа? Защото аз зад тази постъпка виждам едно огромно отчаяние и мъка. Каква ли безнадеждност трябва да е изпитала тази детска душа за да стигне до детеубийство? Тези факти от живота придобиват друго значение. В цялата Библия се повтаря един призив: обръщайте внимание не на онези, които могат да ви се отплатят а на онези, които не могат, не онези, които живеят добре и без вашата покана, а онези, които имат нужда от нея! А хората, около тези деца дотолкова не са се интересували от тях, че ужасното престъпление да се случи! Сигурно дори ще кажат в свое оправдание че не са знаели, за нейната бременност. Ах, ако бяха гледали с духовни очи на това дете, а не като на мръвка!
Ще ми кажете че всички сме бедни и нуждаещи се - толкова е тежък живота ни. И какво от това? Господ не освобождава нуждаещите се от общото ни задължение. Ти самият си самотен, беден, объркан? Покани у дома си някой друг човек, който е още по-зле!
Фатално ли е за нас това безразличие, това отсъствие на грижа? Да! Чуйте едни от най-великите думи на Иисус: Защото гладен бях и не Ми дадохте да ям, жаден бях и не Ме напоихте, странник бях и не Ме прибрахте, гол бях и не Ме облякохте, болен и в тъмница и не Ме споходихте? / Тогава и те ще му отговорят и ще кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен или в тъмница и не Ти послужихме?/ Тогава ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили."
За да направим нещо за Иисус, трябва да се погрижим за малките и уязвимите, за бедните и угнетените.
...доколкото не сте сторили това.... - ще го чуем в деня, когато ще бъдем съдени. За греховете, които сме извършили, и за доброто, което не сме извършили.

Завършвам постинга си с мой стих от стихосбирката ми "Морско дихание"- отпечатана в далечната 1986 г., когато по възраст съм била много близо до това дете.

Не търсете виновните...
Няма смисъл от повече жертви.
Трябва ли да се съдят онези,
които са давали от жажда?
Само едно цвете няма да цъфне напролет,
само една вълна ще се разбие
преди да се роди
само една птица ще си отиде
преди да лети...
Виновни няма - а сега -
кой ще забрави убийството?!

събота, 16 януари 2010 г.

между гнева и смирението

От няколко дни - откакто прочетох истината за Фалун Гонг и разбрах за садистичните вивисекции в Китай, /които вероятно продължават в момента - докато тракам на клавишите/ на живи хора, умъртвявани садистично без упоителни вещества за да им отнемат органите и да ги продадат на заможни купувачи не мога да спя. Не мога да живея както преди. Сега знам. Изобщо не изпитвам християнско смирение. Изобщо не съм научила урока да не отвръщам на злото със зло, след като - честно - ако имах власт щях да отсека и двете ръце на тези хирурзи убийци и да им ги ..... отзад. Буквално.
Първо, че тези адски изчадия не са ми ближни. Второ, ако света се отърве от комунистическите хунти навсякъде по света определено ще стане по добро място за живеене. И трето, или първо или десето все тая - убитата трийсет годишна жена с изтръгнато сърце не ми излиза от главата! Плача за нея! Плача като за своя сестра. И искам отмъщение! Знам, че няма никаква победа над себе си в моят вопъл за мъст. С цялото си същество усещам убийствата на духовни същества в Китай. Знам, че тези страдалци са най-близо до Иисус. Но не мога да се смиря. Не мога да се примиря. Трябва нещо да се направи, хора! Няма граници комунистическата мерзост и низост! Нима ще стоим със скръстени ръце докато избиват невинни хора чрез изтръгване на органите им? И кой купува тези органи?! КАКВО ДА НАПРАВИМ, ЗА ДА СПРЕ ТОЗИ УЖАС?????!!!!!!!!