Душата ни често бива бойно поле, на което разумът и разсъдъкът се сражават със страстта и охотата ни. Желал би духът ми да бъде миротворец на разногласията в душата ми, за да превърне дрязги и вражди в единство и съзвучие.Но как би могъл сам да стори туй, ако самата ми душа поиска да стане такава миротворец и не възлюби естеството си? Защото разумът и страстта са кормилото и платната на вечната странница - душата. Ако се скъсат платната ми, ако се строши кормилото ми, мога само да се нося по вълните без посока или да заседна насред море. Защото разумът ми, станал самовластен, смразява само полета, а пък бушуващата страст, оставена на себе си, е пламък, който изтлява скоро.
Затова ще оставя душата си да издигне разума до висините на страстта, за да запее, и нека оттам направлява страстта ми с мъдрост, та страстта да преживява своето всекидневно възкресение и като феникс да се въздигне изсред пепелта.
Духът ми желал би щото да приеме разсъдъка си и охотата си, тъй както би приел с любов двамина драги гости у дома си.
Нали не би почел единия гост повече от другия? защото който тачи повече единия, изгубва вярата и любовта и на двоицата.
И всред хълмите, когато сяда в сянка и хлад под белите тополи и вдъхва ведрия мир на далечните ливади и поля, нека сърцето ми си казва мълком - Бог пребъдва в разума.
Ала когато дойде буря и грозен вятър разтресе гората, а мълнии и гръмотевици прогласят величието на небето, тогава ще позволя на сърцето си да изговори с трепетна боязън - Бог радее в страстите.
И тъй като съм полъх в Божиите селения и трепетен листец в божия лес, и аз трябва да пребъдвам в разум и да радея в страст.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар